Ноември, градът на моите носталгии
се събужда като нова Ниневия.
Манекени прекрачват с трясък витрините
и тръгват голи сред тълпата,
по гърбовете им никнат топли макове,
извън сезона, които дъждът коси
и отвежда в канализационната шахта
на страховете ни.
А някъде далеч, на дъното на корабите,
прекосяващи вътрешното море,
спи непробудно Йона.
Приятелите в знак на съпричастност,
се окичват с чужди имена,
архипелазите на мнимата ми принадлежност
се разпадат и ставам самотен остров
върху географската карта с необозначен мащаб.
Ни облак, ни шепот на смокиново листо,
които да прикрият голотата
на името ми.
Ако сега се озовем на една маса
ще приличаме на хора,
говорили някога общ език,
от който са останали само
гласни и многоточия.
Аксиния Михайлова