Сметището в Бдин
има това свойство,
че никога не свършва.
Откога вървя, вървя, вървя…
То е начало и край,
безкраен хоризонт на очакване.
Тук може да се види всичко:
от парчета пластмаса
до изрезки от стари вестници,
непотребни билети за влак,
снимки на непознати момичета,
сакати детски кончета,
бутилки Coca-cola,
бюстове на Ленин и Сталин,
използвани презервативи,
счупени и пречупени кръстове,
книги от Марко през Маркс до Маркес,
полумесец до сърп и чук…
Понякога срещам
и други поети,
но те говорят чужди езици
и принадлежат към
чужди литератури,
така че не можем
да осъществим контакт.
Понякога лягам
в някой кашон
и се чувствам
като дете
в утроба,
сънувам, че летя…
Понякога сметището
е топло и диша.
Понякога си мисля,
че хората тук
живеят като прелетни
птици –
от Север на Юг,
от топло към студ
и обратно.
Така на всеки
четирсет години.
Пуша един фас
и нямам
къде да го хвърля