I. Какво превеждаме когато превеждаме поезия?
Когато четем една поема или гледаме някоя картина, изглежда имаме подсъзнателно разбиране за това какво е поетически ефект – poeticité (Р. Йакобсон). Така както знаем без да разбираме какво е животът или смъртта. Непредубеденият читател преживява естествено естетическото удоволствие от даден стих или музика. Някои казват, че поезията е в гените ни. Не сме ли всички поети по рождение? Детето, което тича след сянка на птица, не е ли поет? Това дете живее в нас.
Поезията е обратната страна на луната, която ни зове и ни смущава. Тази друга страна на луната, изисква друг език, различен от общоприетия, „неуравновесен“.
Преводачът на поезия би трябвало да има способността да дестабилизира езика към който превежда, за да предаде неочакваното, озадачаващото, мистериозното, за да позволи на читателя да погледне на света от друг ъгъл. За да се появи обратната страна на луната.
II. Дали поезията трябва да се превежда от поети?
Според общоприетото мнение само поети могат да превеждат поезия. С това са съгласни и някои големи поети и писатели като Хорхе Луис Борхес, Джакомо Леопарди. А ние, българите, имаме прекрасните преводи на Валери Петров.
Но ето какво мисли Октавио Пас:
„[…] поетите почти винаги използват чуждата поема като отправна точка за написване на собствената си поема. Добрият преводач не се отдалечава от оригиналната поема, освен за да я следва по-отблизо.“ (Traducción: literatura e literalidad, 1971, Barcelona: Tusquets, 19903).
Според нас, в основата на спора е его-то на поета-преводач, докато добрият класически преводач надмогва своето его и търси по-скоро белезите на аз-а на автора, които са скрити в оригинала.
Пример:
Български (оригинал):
зелени острови
в очите ти
изгубвам се сред тях
Португалски :
ilhas verdes
nos teus olhos
nelas me perco
А ето и преводът на португалски (чрез френски) от един много добър поет:
ilhas verdes ilhas
flutuando nos teus olhos
e nelas me perco
Този вариант на португалски прилича повече на куплет от песен, отколкото на хайку.
III. Преводим ли е поетическият текст?
Известно е, че винаги има частици от оригиналния текст, които остават извън преводния. Това са частици, по-големи или по-малки, които се отнасят към поетическата форма, т.е. към вербалната структура на изходния текст. Що се отнася до поетическия ефект, до емоционалното възприемане, до поетическото усещане, то преводът е осъществим. „Поезията е онова, което може да бъде преведено“, казва Патрик Ерсан. С други думи, поетическата стойност е една от универсалните стойности.
Ето един възможен пример:
Български (оригинал):
след празника
празна черупка
от охлюв
Алитерацията празн(ик) и празн(а) не може да се получи на друг език. Освен това, и двете съставки, които се повтарят, означават празен. На български, емоционалният ефект на това хайку идва от усещането за празнота след еуфорията на празника. Образът на празната черупка от охлюв предава това усещане, след угощението няма нищо.
А и самата морфология на думата празник носи смисъла на нещо празно, празно време.
Как да преведем поетическия ефект, усещането за празнота?
В превод на френски би могло да бъде:
après la fête
des fleurs blanches
sur fond de mur blanc
Белият цвят предизвиква усещане за празнота. Имаме алитерация, повторение, усещане за празнота. Т.е. имаме същия емоционален ефект. Но нямаме същия образ, празна черупка, нито същото звучене на алитерацията.
Някои ще се запитат дали това е въпросното българско хайку, преведено на френски. Мисля, че съмнението е уместно.
IV. Автопреводът (autotraduction, selftranslation)
Днес автопреводът е все по-често срещана практика. Гражданинът на глобализирания свят владее поне два или три езика, освен родния. Динамиката на живота изисква все по-бързо преминаване от един език на друг.
При все това, литературният автопревод не е често срещано явление. Писателят рядко става преводач на собствените си произведения, както и рядко харесва преводите им. Той не може да изживее произведението си на друг език. Не липсват, разбира се, примери за писатели, превеждащи сами текстовете си. Жулиен Грин е един от тях, както и Бекет, а Милан Кундера става редактор на преводите на романите си.
Някои характеристики на автопреводача:
– автопреводачът би трябвало да има филологическа подготовка в областта на превода, както и да владее поне един чужд език в същата степен както майчиния си език. Т. е. да бъде билинг, при все, че билингвизъм няма в идеалния смисъл;
– автопреводачът е номад, който се движи между култури и езици. Неговият аз е многоезичен, многоцветен. Неговият дом е навсякъде. Движението е неговият живот.
– доказателство за способността на автопреводача е вербализирането на дадено усещане, образ или израз на различен от родния му език със същия смислов и/или емоционален ефект.
Видно е, че това са доста високи изисквания към автопреводача. Но с повече практика и пребиваване сред културата и езика, на който се превежда, те не са недостижими.
Ето някои особености на процеса на автопревод и раждането на новия текст:
– авторът анализира критически своето произведение;
– в хода на този критически анализ на оригинала с цел превод на чужд език, се появява ефектът на огледалото: изходният текст се оглежда в огледалото на преводния. Често се откриват неточности, неясноти или неуспешни изрази, които авторът-преводач може да коригира. Колкото по-добър е оригиналът толкова по-добър е преводният вариант. Стара истина! Понякога преводът е по-добър от оригинала, но това не е правило.
– в процеса на автопревода се получава един вид осмоза между оригинала и превода на чужд език. Преводният текст има същата стойност като оригиналния.
– Йазуши Нозу нарича процеса на автопревод “Jiyaku”. Той превежда сам своите хайку от японски на френски и английски за антологията Пространство-време и обяснява, че най-важното при този процес е да се постигне преводен вариант, носещ същата емоция и същия контекст като тези в оригинала на японски.
– свобода и отговорност на автора-преводач. Това отношение се променя в процеса на автопревода. Свободата на автора-преводач, който има право да променя оригинала, изглежда много по-голяма от тази на преводача. Отговорността му също е различна. Изходният текст и преводачът се намират в една когнитивна връзка, докато при автопреводача връзката е по-скоро емоционална. Той преживява своя текст чрез другия, чрез другостта на езика и на културата. Това преживяване е подобно на онова, свързано със създаването на оригинала.
– автопреводът позволява да допълним теорията на превода със субективното измерение на процеса, т. е. да приемем преводача като субект, който оставя своите следи в преводния текст. Винаги е имало изследвания, свързани с присъствието на преводача в преводния текст, но автопреводът дава по-големи възможности за мислене на тази връзка. Изходният материал за този анализ са записките, бележките, които прави авторът-преводач в процеса на превод, както и преводните еквиваленти, през които минава докато стигне до крайния текст.
V. Преводът на хайку
1. Някои особености на хайку поезията
Хайку, най-кратката поетическа форма, се появява и живее на границата между:
– японската говорима литература и китайската писмена култура;
– японските идеограми и китайските;
– будизма (вариaнта Зен) и шинтоизма;
– традиционното японско хайку и модерното японско хайку;
– западноевропейското хайку и японското традиционно хайку;
– японския език и западноевропейските езици.
Тази междинност на хайку може донякъде да успокои преводача: хайку е една динамична структура, тя се променя без да губи същността си.
Кои особености на хайку поемата трябва да се запазят в преводния текст?
– кратката форма. Краткостта има формално и смислово значение. Броят на сричките (няма пълно съответствие между сричка и мора) e 17 (5/7/5), но в модерното хайку не е задължителен. Западноевропейското хайку се разполага в три реда. По отношение на смисъла, тази краткост е съществена. Структурирането на мисълта в този случай е различно. Връзката между слово и мисъл се осъществява на всички нива, звук, морфема, сричка, съответните комбинации и изрази, ритъм и звучене. Всичко носи смисъл. Няма нищо излишно.
– образността. Хайку “показва”, много повече отколкото “казва”. Образността дава свобода на читателя. Но поетът трябва да види и предаде образа или картината от един необичаен ъгъл.
– простота на изказа и поетическия образ. Хайку издига обикновеното, баналното, незабележимото до нивото на същественото, необикновеното, сюблимното.
– неизказано, премълчано, мълчание. В японския език “неизказаното” е “показано” чрез асоциации и образи, чрез сезонните картини, чрез идеограмите и някои други техники. При нашите аналитични езици поетите постигат мълчание между редовете на хайку, между думите и около думите и успяват да предадат усещане за неизказаност, за напрежение преди всичко чрез минималистичния изказ, освободен от някои излишни граматически определености, които фиксират смисъла. Този оголен изказ позволява неочаквани образи и неочаквани връзки между самостоятелните езикови единици, насочва към търсене на нови смислови пространства, все още не назовани, но вече неспокойни.
– кире: прекъсване, цезура, пауза. Цезура може да има след първия ред или след втория, а понякога и между думите в един ред. Тази техника отваря едно празно пространство, свободно от смисъл, и позволява появата на резонанс между отделните редове на хайку, който може да породи контраст, паралел, подобие, различие.
– духът на хайку е в холистичното мислене на Изтока. Всичко е свързано в едно цяло, всички елементи на това цяло са тук и навсякъде и са равностойни. Няма логика, която класифицира, подрежда, йерархизира. Пример за холистично мислене е ториавазе, разделям и свързвам картини, факти или преживявания. Тази особеност обикновено се появява в третия ред на хайку, който влиза в контраст със смисъла на първите два реда. Първоначалното усещане за контраст създава изненада у читателя от нещо неочаквано. В следващия момент изненадата води до досещане за възможна нова връзка между значенията, за нови смислови отношения между редовете на поемата. Ториавазе може да свърже по най-неочакван начин единичното с всеобщото. Хайку поетите, които пишат на европейски езици, търсят по-често контраста, когато използват ториавазе, а в японското хайку се наблюдава по-скоро търсене на хармония. Специалистите отбелязват, че ториавазе не е задължителен елемент от структурата на хайку.
– елементите на хайку трябва да бъдат свързани в едно хармонично и ритмично цяло.
– изненада и емоция. Ако не предизвиква тези усещания, независимо че са спазени всички други правила, хайку не е поезия. Субективната натовареност е имплицитна, дискретна, индиректна. Тя се предава чрез избора на образа, сцената, сезонната картина, сезонната дума (киго). В своето изследване, озаглавено Йоза-Бузон, поет на носталгията, Сакутаро Хагивара (1886-1942), развива тезата, според която “ няма изкуство без субективност, при лирическата поезия, както и при хайку, субективността е същността на поезията” (цитирано от Йазуши Нозу в Методите на хайку, Манмару, брой 19, януари 2024). Емоционалният ефект трябва да предизвика симпатия и съпричастност у читателя.
2. Примери за автопревод на хайку
Избраните хайку са писани от авторката на това есе. Няма да коментирам автопревода на всяко хайку. Надявам се, да послужи за илюстрация на горните разсъждения.
мигове живот
в черно и бяло –
стари снимки
des instants de vie
en noir et blanc –
vieilles photos
Пример за ториавазе.
…………
пролетен вятър
непонятна тръпка
прогонва думите
vent de printemps
un frisson étrange
chasse les mots
………..
лятна жега
охлюв пълзи
редом с деня
canicule
l’escargot et le jour
glissent ensemble
………..
слънчево утро
мравките се щурат
уверено
matin ensoleillé
les fourmis errent
sans hésiter
……….
летен следобед
минути разтеглени
до нищото
après-midi d’été
des minutes étirées
jusqu’au rien
…………
гората изгоря
в очите на хората
празна болка
la forêt a brûlé
dans le regard des gens
une douleur vide
вариант:
la forêt a brûlé
les yeux des gens
sont vides de douleur
…….
село
от комините струи живот
топъл и сив
des cheminées du village
la vie chaude et grise
s’échappe en jets minces
Промяна в подреждането на елементите на картината, но запазване на ефекта от картината. Оригиналът на български е по-хармоничен. Трудността идва от липсата на еквивалент на българския глагол струи.
…….
падаща звезда
погледът ми проследява
тишината на едно желание
étoile filante
je suis de regard
le silence d’un désir
Френският вариант е по-стегнат и ритмичен. Емоционалният ефект е запазен.
…………
в прозореца
сянка на дърво –
лунни птици
dans la fenêtre
l’ombre d’un arbre –
des oiseaux de lune
Третият ред е опит за ториавазе.
V. Вместо заключение
Бих искала да завърша с убеждението, че преводът е висша човешка дейност, при която мисълта и словото, чувството и знанието, различното и подобното се срещат и отварят пред преводача възможността да създава нови светове от усещания, разбирания, нови междинни пространства, където се крие богатството на човека. Ако някой ден се наложи да ползваме само един език, и най-богатият да е той, ще бъдем духовно бедни и самотни. Вярвам, че това няма да се случи.