Забелязах я отдалече – стори ми се, че между блоковете не премина жена, а прелетя тъмната сянка на газела.
Не тъмната сянка на газела, а сянката на тъмна газела – поправих се веднага сам, защото газелата беше черна, а професията ме бе научила да боравя с думите внимателно и точно. Сигурно почти веднага щях да я забравя, какви ли не жени минават пред очите на един мъж всекидневно, ако след малко не бях я срещнал отново до супера, този път съвсем отблизо. Миг преди да се разминем, тя ми се усмихна щастливо, а аз кимнах почти машинално, свикнал съм да ме поздравяват непознати. Докато играех само в театъра, единствено най-близките ми съседи от входа знаеха какво работя (ако това въобще е работа, според голяма част от тях), но откакто освен едно детско предаване започнаха да ми дават и роли в телевизионните сериали, бях свикнал да ме разпознават навсякъде и да ми се усмихват, сякаш бяхме приятели още от предхристиянско време. Някои си позволяваха дори досадна интимност, има една такава категория хора, които смятат, че щом те гледат вечер, докато си пият гроздовата, вече са станали част и от твоята ракиена компания.
Усмивката на мулатката обаче ми се стори по-различна, тя сякаш бе наистина щастлива, че ме вижда. Отде ще ме знае като актьор, напоследък телевизиите почти не показват български филми или пиеси, сигурно са им демоде, понеже убийствата, изнасилванията, мъченията, побоищата, обирите, предателствата, преследванията с мощни коли, взривовете и пиротехническата фантазия в тях им идват малко недостатъчни, затова започна да набляга на сериали, в които и да ме поканят, съвсем неучтиво ще ги лиша от присъствието си, аз съм все пак актьор. Да ме е гледала в театъра – едва ли, кой ти ходи днес на театър, а и да ходи, мен почти няма в какво да ме види, още повече, че тая девойка е сигурно студентка и е отскоро в България, още си има проблеми с езика, а за такива като нея театърът не е първото нещо, което ще се юрнат да посещават.
Може пък да ме е харесала като мъж? Стига бе!
Дощя ми се да се обърна и да я изгледам как се отдалечава като сянка на тъмна газела, или като тъмна сянка на газела, сега вече ми бе все едно как, но не посмях, защото знаех, че навсякъде, а в махалата ми най-вече, към мен винаги бяха отправени нечии погледи, ще си рекат – я го виж нашия, за артистите няма бели-черни, не подбират и не прощават, пък после защо имало спин.
Погледнах обаче в движение отражението си в големите стъклени витрини на супера и както обикновено, останах почти доволен – изправена стойка, бодра походка, само малко коремчето така, иска пак упражненийца… Толкова жени ме бяха харесвали и все още не преставаха да го правят, защо пък и газелата да не си падне по мен? Откъде накъде черните ще забърсват нашите момичета, а техните гърли да не могат да се свалят с нас? Още повече, че газелата не беше от съвсем черните, ако не майка й, поне една от бабите или прабабите й вече го бе направила с някой бял, към когото при това е имала очевидно и съвсем сериозни намерения.
Какви глупости си дрънкам, вместо да си преговарям репликите от нещото като роля, която ми даде оня запъртък в театъра, но пък докато пазарувам в магазина, така или иначе не можех да си преговарям, защото все някой щеше да ми се усмихне – кой почтително, кой свойски, всичките еднакво непознати или полупознати, но и еднакво прави да искат и аз да им се усмихвам. Откак попрестанаха хонорарите, почти спрях и аз да оставям с щедър и дискретен жест рестото на касиерките, те съответно ме намразиха и май бяха единствените в супера, които вече се правеха, че почти не помнят кой бях аз, или пък чисто и просто си мислеха за нещо друго, например за това коя от тях ще успее да купи супера, ако го пуснат на следващия търг. Тая, която се случи на смяна, беше най-младата и най-хубавата, винаги ми се усмихваше така премрежено, че по едно време, преди година-две, май се бях навил да й предложа да ми мине на гости след работа, но сега очевидно и тя си имаше други проблеми. Все пак в името на добрите стари надежди тя се опита да ми покаже, че все още си спомня кой съм, но го направи така, щото да разбера ясно, че сега вече и да я поканя, тя няма да дойде, защото ако у нас, както е добре известно, вече богатият обслужва бедния, това в никакъв случай не означава, че трябва да се чувства задължен да го върши и в леглото му. Беше то, едно време, когато пак богатият обслужваше бедния, но поне беше престижно да се похвали с неговото приятелство, да не говорим, че известните артисти, художници, писатели или други от тоя род имаха и много връзки и можеха и да ти уредят да си купиш нещо от първа необходимост, без да чакаш няколкогодишен ред или няколкодесеткиметрова опашка – телевизор, гуми за москвича, тоалетна хартия, дамски превръзки, памперси или нещо друго свръхдефицитно от тоя род… Имаха и пари все пак, а сега тоя, дето ми стърчи отпред и се смята за нещо си кой знае какво, понеже бил известен, ще ми предложи в нещастния си панел не “Смирнов” или петнайсетгодишно шотландско, а в най-добрия случай някой български боклук; ако случайно извади уиски, ще е някое благоевградско менте, бадемите му няма да са марокански и ще ми пуши някакви скапани цигари, ако даже не е минал и съвсем на резерва, артистите май са най-изпаднали, даже и по вестниците ги писаха, по-дяволите се опитват да отварят кафенета и магазинчета, в бизнеса се бутат, а довчера ни гледаха отгоре, нали, нас – бакалите, но сега повечето били без работа, някои се хващали да гледат деца и да чистят или да разкарват стока по магазините. Тоя, като го гледам, става да ми мъкне щайгите. Да го питам ли що не се явява вече по телевизията? А бе я всяка жаба да си знае гьола. Следващият, моля.
Излязох си развеселен – добре, че не я бях поканил нито веднъж, как после, ако се наложи, ще й мъкна щайгите? Не може да стъпи и на малкото пръстче на газелата, та ако ще да си сложи още едно кило злато в областта на ръцете, главата и циците.
Газелата, газелата – това е мадама!…
Как не я бях забелязал досега? С тая глава на Нефертити и тяло-камшик! Сянката й сигурно неведнъж е прелитала край мен, но в това време аз съм мислил я за разправиите със запъртъка, който вчера се пръкна от театралната академия, а днес ме учи как се прави роля, я за записа в радиото, я за утрешния разговор с моя директор, който все още – но докога ли? – ме вика, за да обсъдим някое ново заглавие за следващия репертоар, преди да го предложи на съвета, или пък за да съчиним ново писмо, с което да тичаме по разни инстанции, за да спасяваме сградата на театъра от реституция или приватизация. Нищо чудно в такъв момент и да съм си блъскал главата с хамлетовския въпрос кое от трите да платя тоя месец – тока, водата или телефона…
Или пък беше от скоро, от седмица-две, най-вероятно е така, защото за тия работи аз имам набито око, такава жена, макар и черна, не би минала край мен сякаш не е минала… Какво като е черна? Сачмо, Ела Фицджералд, Наткин Кол, Рей Чарлз, Дюг Елингтън, Еди Мърфи и колко още велики черни да не са бели? Но май половината свят е в краката им. Като си помисли човек само колко наши си мръсници са му минали през ръцете, някои даже и не дотам чистоплътни, къде ще ги сравняваш с това фантастично мургаво пламъче…
С тая трептяща опъната тетива…
С тая изящна струйка шоколадена лава…
Господи, каква жена!
Обикновено излизах чак към девет за репетиции, но сега започнах да ставам по-рано, защото се оказа, че към осем тя вече тръгваше нанякъде, сигурно отиваше на лекции. В театъра не вярваха на очите си, когато започнах да идвам не половин час след, а почти час преди репетицията, запъртъкът отначало се зарадва, но после като че започна да се обърква. Когато закъсняваш, а аз правя това, откакто се помня, всички люто се обиждат и сърдят, но иначе са си спокойни, защото талантливостта е нещо, което винаги е подлежало на съмнение, особено до неотдавна, когато се знаеше как се ставаше талантлив, заслужил и народен артист, но твоята несериозност е вече един сравнително добър повод да те заобичат поне малко и най-некадърните, които за разлика от теб са най-сериозни, защото всичко това им дава възможност и в собствените, и в чуждите очи да сложат по някое и друго грамче в повече на своята срещу твоята везничка, или даже и да не сложат в своята, а само да отнемат от твоята – вижте го колко е несериозен! – и то е нещо. Сега рискувах да ме намразят всички.
Заемах позиция до прозореца още в седем и половина и щом зърнех в далечината между блоковете и дърветата мургавата й сянка, веднага изтичвах долу, срещах я случайно и й се усмихвах от все по-далече, с надежда газелата да спре някой път сама при мен. Тя ми се усмихваше все така щастливо, особено в момента на разминаването, и зад изящните й изляти устни зъбките й блясваха за миг като малка бисерна огърлица, но аз имах чувството, че тя ме понасяше в големите си и топли, бели като лилии, очи още щом ме видеше, а когато се изравнявахме, просто ме връщаше обратно – самия мен на самия мен, замаян и омаломощен, щастлив и изцеден, или както сега се казва – изконсумиран. Сигурно затова нямах сили нито да я заговоря, нито да се направя, че вървя в нейната посока, белким се получи нещо. Не смеех и да се обърна, пак заради тия наоколо, които вече започвах да мразя, все повече ми пречеха. Изтичвах бързо към паркинга и след секунди докарвах старата шкодичка близо до спирката. Вече бях решил – спипам ли я сама под стъкления навес, ще спра и ще я поканя, никоя жена не би отказала на съсед да я закара до центъра, пък бил той и на възрастта на баща й.
На тая спирка все имаше хора, тя все се качваше с тях в автобуса, а аз вече втора седмица отивах на репетицията почти час по-рано.
Понякога се опитвах да изтрезнея и си казвах, че не съм превъртял по една печка, а просто като на мъж с голям опит ми се е приискало да видя как пък аджеба става това същото с примерно една мулатка. Красотата е нещо, което може да накара и най-принципния мъж да престъпи принципите си, а по отношение на жените, и особено на хубавите, аз никога не съм и имал амбиции да притежавам някакви кой знае какви житейски начала. Освен това интелигентният човек не е расист.
Една сутрин в началото на третата седмица тя нарочно остави всички от огромната опашка да се качат, направи се, че в последния момент е решила да изчака следвашия автобус, и когато претовареното и вече почти пълзящо по корем чудовище се измъкна от спирката и от черния си облак с мудната чупка на преял крокодил, застана на бордюра, въпреки дъжда, който валеше все по-силно, за да дойда аз с шкодичката и да я взема, стига съм дебнал вече две седмици зад павилиона за вестници. Сигурно бе забелязала, че и не гася двигателя (въпреки че бензинът вече беше не само с оскъдни купони, но и много скъп), за да успея да прелетя до нея в секундата, когато тя случайно остане сама на спирката.
Тая рожба е толкова фина, че ако беше още малко по-тънка, можеше по време на дъжд спокойно да си става невидима. Сурвайки се към нея светкавично като гладен алигатор, се сетих още и че не бях помислил как ще я поканя в колата, но както е ставало и друг път, помогнаха ми инстинктът и професията.
– Хей, към центъра ли си? – викнах през отворената в движение дясна врата така свойски, както щеше да го направи който и да е неин връстник, независимо дали й е познат или не, за младите днес формата “вие” не съществува, непознати хора – също, а достойни за уважение – съвсем никак. Вече почти възрастен човек, аз и сега се обръщам към връстниците и приятелите на баща ми с неизбежното “чичо” или поне “бай”, а синът ми, когато беше в осми клас, каза на един отвъдокеански посланик след някаква моя премиера в театъра нещо от рода на “Хей, Сол, ти да не си по баща поляк?” Добре че посланикът беше с модерни разбирания и наистина малко поляк, сигурно имаше и той син в осми клас.
Хич да не знаеше български, думата “център” нямаше начин да не разбере.
Тя обаче се мушна в колата още преди да бях завършил инстинктивно налучканото и професионално изработено изречение, а с нея нахлу и замайващото ухание на великия “Шанел”.
– Ами, бате Тралала, от последната спирка всички останали са все закъмто центъра, следователнопонежеизащото съм натам! – изстреля тя на чист български език, а аз, вече поел по булеварда, насмалко да се трясна в предната кола, защото с това име бях водил преди десетина години едно много популярно детско телевизионно предаване, което някакъв глупав (а какъв да бъде друг?) художествен съвет бе кръстил точно така – “Тъйкатопонежеизащото”.
Пресметнах, че газелата ще да е била тогава на около десет години.
– А бе ти да не си българче? – казах, винаги има въпроси, заради които още в момента, в който ги задаваш, се самонамразваш.
– Аз съм българска печка, така ми казваха всички в оня дом, в който ме бяха захвърлили, а иначе си се казвам Емилия, пак там са ми дали името. В оня филм – “Не се сърди, Човече”, в който участвахме с тебе, трябваше обаче да се казвам Гергана и да рецитирам “Аз съм българче”, ако си спомняш.
Разбира се, че си спомних, само че я по-бавно и по-вдясно, че в тоя дъжд и в тая сутрешна навалица от коли изведнъж ми стана горещо и задушно. Бях играл в един филм за изоставените деца, в който директорката ощастливяваше своите подведомствени сирачета с тържествен Празник на майката по случай осми март и където един от най-идиотските моменти беше появата на негърчето Гергана, което рецитираше, че българин да се нарича първа радост е за него. Бях забравил, че намерихме момиченцето в едно от сиропиталищата, даже бях започнал да забравям и че въобще бях участвал в този филм, който беше продължение на един друг нашумял преди години филм “Бъди благословена”, в който за първи път се заговори публично за самотните майки. Цензурата беше спряла нашия филм след първите прожекции, генералният директор на Кинематографията беше заявил, че няма да позволи да се показва, че в България има нещо като концлагери за деца, които социалистическата ни действителност води до самоубийство, защото за капак на всичко главният герой – едно от съкафезничетата на Гергана, което бе решило да открие майка си, накрая се хвърляше от една много висока скала. Явно автоцензурата бе изневерила на сценариста, както се казваше тогава, очернянето на действителността също трябваше да има някакви граници, прескочиш ли ги, системата реагираше светкавично, като гърмяща змия… После стана по-лесно, появиха се и документални филми върху въпроса, та първият, нашият, се позабрави. А и кой да го помни, като почти никой не го беше видял?
Виж ти. Значи газелата…
Изведнъж през уханието на парфюма усетих другата миризма – негърската. Остра и някак влажна, стори ми се и гореща, бях я усещал и друг път при случайно доближаване до негри или араби и винаги ми беше неприятна, тя беше и една от причините да не може да си представя как бяла жена може да легне с черен. Когато през тия дни си бях мислил за газелата, един-два пъти ми бе минало през ум и за миризмата, но бях решил, че първо – ще бъда достатъчно пиян, и второ – ако се наложи, ще я доизкъпя с парфюм или поне с шампанско.
Миризмата ставаше все по-осезаема.
– Сигурно не ти е било леко – опитах да пробутам нещо като усмивка, докато с левия лакът полагах усилия незабелязано да завъртя малко дръжката за сваляне на стъклото, тогава нямаше копчета за тая цел, а нещо като малки манивелки.
– Миризмата.
– Моля? – Почти подскочих, като неопитен крадец, хванат на местопрестъплението.
– Не можеха да свикнат с миризмата ми. Даже и едно-две приятелчета, дето си имах в сиропиталището. До края на единайсти клас седях на последния чин, през два чина от мен не сядаше никога никой, а най-страшното наказание за недисциплинираните беше да ги сложат да седят един учебен час до мен. Понякога докарваха арестанти и от други класове, моят чин беше нещо като карцерът на заведението. И учителите избягваха да се доближават до него, по тая причина и рядко ме изпитваха, но аз винаги си знаех, та когато някой не можеше да се сети нещо, даскалицата съобщаваше от разстояние моето име и класът научаваше истината по въпроса. Мисля, че понякога за това ме мразеха повече, отколкото заради миризмата. Дрънках и на една разбрицана китара, която кой знае как бе попаднала в дома, много обичаха да ме слушат, но пак от разстояние.
– Но… Това е глупаво – опитах отново нещо като усмивка, вече ми се струваше, че ако това проклето прозорче не се отвори веднага, ще ми стане лошо. – Ти не си виновна… Това си е естествена телесна… Въпрос на специфично…
Левият ми лакът буташе трескаво дръжката.
Тя плъзна ръка по тапицерията на вратата откъм себе си.
– Тук няма ли дръжка?
– Счупена е.
– Отвори твоето тогава.
– Ама аз…
– Свикнала съм, не се притеснявай.
– Аз понеже мисля да запалим.
– Не пуша, а тука слизам.
– Къде тука?
– Където намериш. Внимавай, изпръска хората.
– Не си ли на лекции? Мислех, че…
– След обяд. Сутрин гледам една възрастна жена на легло. Срещу храна и малко заплащане.
– От кога живееш в нашия квартал?
– Не живея, а пребивавам временно.
– Къде?
– При една печка от Нигерия. На него не му мириша.
Спомних си, че и баща й е бил от Нигерия, в оня дом им били казали, че следвал медицина заедно с майка й, и тя чужденка, но бяла, после и двамата се запилели поединично нанякъде. Сега и този е нигериец, ще рече или някоя лелка в дома се е поразбъбрила повече пред детето, или просто гласът на дивото и на родното зове, случайности няма.
– Слушай, много се радвам, че… Защо някой път не…
– Няма смисъл, свършва лошо, а не искам да намразвам всички, най-малко тебе, бате Тралала, тъйкатопонежеизащото тъкмо си бях избрала в оня скапан дом прозорчето на най-високия етаж, откъдето да избягам завинаги, като Ангел от нашия филм, когато докараха първия телевизор, беше стар и раздрънкан, та едвам се разбираше какво се гледа, но важното е, че така се запознах с теб, а ти беше толкова хубав и добър, че аз се отказах да бягам завинаги. Нали все казваше, че от там ни виждаш и ни обичаш всички – и добрите, и лошите, мислех, че ще плачеш много, ако… Нямах си друг, който да плаче за мен. После не пропусках телевизионните филми с теб, а когато пораснах, бягах от дома и идвах на всичките ти премиери в театъра.
– Слушай…
– Бързам, че бабата е освирепяла от глад. А, нещо, което може да ти послужи професионално, нали пресъздаваш образи. Вие, белите, също ни миришете. Също така ужасно. Колкото и да се къпете и парфюмирате, да не говорим, ако пък някой път и забравите да се поизкъпете, не дай си боже да е цяла седмица. Но тъйкатопонежеизащото светът се управлява от вашата бяла гледна точка, никой даже и не подозира това, а някой може и да се обиди, да ни вземе за расисти. Затова и обикновено не го казваме. Но тъйкатопонежеизащото ти си бате Тралала и на тебе трябва винаги да се казва само истината… Хайде, чао.
Целуна ме бързо по бузата, после изтри с белезникавата си длан мястото, какви пръсти, боже мой, усмихна ми се като отлитащ сън и се изплъзна през полуотворената врата. Добре, че дъждът беше престанал и тя не се губеше между струйките, за да я погледам отново, защото изведнъж ми се стори, че не я е имало, че всичко това допреди миг е било наистина само един сън. Ето, вече я нямаше, но това не беше сън, не, в колата беше останала нейната негърска миризма, която в края на краищата не беше чак толкова нетърпима, даже…
В колата нямаше и помен от негърска миризма.
Не може да бъде, такава миризма не изчезва за секунди, защо например не е изчезнал парфюмът, който се усещаше сигурно не само в колата, но и около нея. Душех из въздуха като ловджийско куче, наведох се към облегалката на дясната седалка.
Нямаше негърска миризма. Само тоя отвратителен “Шанел”.
Дали не съм си внушил? Може би момичето въобще не е имало негърска миризма, нали си е наполовина бяло, защо пък да не е получило например миризмата не от баща си, а от майка си, тогава си е напълно в реда на нещата, че аз, като бял човек, няма да усетя нищо. Но одеве?… Не, изключено е да ми се е сторило, негърската миризма беше просто влудяваща, нали беше започнало да ми прилошава! Още не съм станал съвсем тралала.
О, да бе – сигурно съм се адаптирал към миризмата.
Ама, разбира се, толкова е просто.
Я излез от колата и се разтъпчи малко, а така, запали си като бял човек една цигара, до репетицията и без това има още почти час, така, я виж какви девойки се разхождат и тук, а бе разхождат се, ама не са като газелата, я гледай тая, и тя е на двайсет, обаче е отпрала един задник, обида на природата, ето я и тая – къде с тия кютуци си опънала тоя минижуп бе, маце, тия мадами наистина са тотално ненормални, всички ги тресе ексхибиционизмът, на някои вече се вижда не само голото пъпче, но и първият ред от тъмно-златния мъх на онова, което следва надолу, а малко да се наведат, освен прашките изскача и половината от татуираното им дупе, една да вземе да тръгне например само по прозрачна блузка и без бикини или прашки, до края на седмицата ако половината от мадамите в тоя откачен град не тръгнат по съвсем голи задници, главата си режа…
А газелата как беше облечена? С дънки или с пола? С какво беше облечена газелата, бе? И беше ли облечена въобще? Ай стига. Убий ме, не мога да кажа. Важното е, че ухаеше страхотно. Сега ще вляза в колата и няма начин да не усетя поне нещо, адаптацията е преминала, а аз имам адски чувствителен нос, в казармата много си страдах от това, не можех да спя от вонята на партенки и пот в помещенията. Колко пъти изкарвах по две дежурства, защото само като отворех вратата на спалния кубрик, вонята от вътре ме блъсваше в лицето като стена и се връщах в корабната радиорубка за още шест часа. Там не можеше да се спи, но поне можеше да се диша. С тоя нос сигурно могат да ме използуват на граничните пунктове като куче за откриване на наркотици.
Отворих вратата, пъхнах глава и задуших. Както някога в казармата, миризмата ме блъсна като твърда стена. Отдръпнах се, вдишах и издишах няколко пъти навън и пак подуших колата, тоя път по-внимателно. Миризмата беше ужасна. Само че не беше негърска, от нея нямаше и помен.
Колата миришеше нетърпимо на бял. Мъж. Известен артист и голям женкар, не бих пропуснал да добавя самият аз, ако се отнасяше за някой друг.
Даже и замайващият “Шанел”, който все още беше доста силен, не можеше да направи кой знае колко.
Тия, белите, са направо непоносими. Колкото и да се къпят и парфюмират. Но нали интелигентният човек не е расист.
Ще заключа колата тук и ще ида до театъра пеша, имам време. Впрочем не, няма да я заключвам, нека да я откраднат, тая скапана таратайка, в нея и без това вече не може да се стои. Жалко само че тая отвратителна миризма на бял ще я пази по-добре и от зло куче.
Кирил Топалов