ГЛАШАТАИТЕ НА СМЪРТТА
много поздрави от брат ми
казва братът на Неманя и стреля с пушката само веднъж
топлото тялото на баща ми тупва в шумата, големите му очи, втренчени в него, големите очи на баща ми, втренчени в очите на брата на Неманя, силните му ръце хващат баща ми и го обръщат натам, накъдето залязва слънцето, той е възбуден, като гледа пръстите си в кръв, избърсва ги в ризата на Мураш, глашатаите на смъртта разнасят вестта за убития, застреляха Мураш, Мураш е убит, повалиха Мураш до дивите нарове, при наровете, Мураш, Мураш, Мураш, вика майка ми и потъва в полите си насред улицата, живот мой, Мураш, вятърът носи виковете на глашатаите, виковете настигат майка ми по черния път към дома и я блъска към земята, майка ми потъва в полите си насред улицата, четирима здрави мъже вървят по черния път към дома, на четири букови клона носят тялото на баща ми, пътят е неравен, носачите се спъват приведени, тялото на баща ми се повдига и пада като кашлица, слагат го в краката ми и то вече не помръдва, сега трябва да попитам, всичко както е по Кануна, трябва да попитам носачите това което трябва да попитам, отварям устата си, от нея излиза само горещия въздух, горещия въздух в студа пред лицата на носачите, горещия въздух не живее вече пред лицето на баща ми, хайде, Матя, мърморят на яките си носачите, не ме поглеждат в очите, не искат да виждат смъртта на бащата в очите на дъщеря му, по-скоро биха гледали смъртта в очите на бащата, но в очите на дъщеря му никога, те искат да легнат спокойни в креватите си, а аз трябва да остана права, да не губя власт над тялото си, изкашляне, и казвам, какво ми носите
рана или смърт
***
ДАНА
Бекиа, иди за шкурката, в сандъка над умивалника, при бръснача, този гълъбарник сам няма да се построи, бръснеше се всеки ден на този умивалник, после попиваше лицето си с кърпата, търкаше бавно бръснача в нея, внимателно от двете страни, сякаш го точи, после го мушкаше в една цепка в дървената рамка на прозореца, в Албания няма много слънце, повече мъгли има, сама виждате, тогава като никога имаше слънце, влязох в стаята на баща ми, шкурката беше там където ми каза, взех я и погледнах малкото кръгло огледалце над умивалника, слънцето грееше за първи път в годината, видях бръснача на баща ми, забит в прозореца, от него се източи една тънка сянка, която падна на лицето ми като мустак, тъмен и лепкав, извит надолу мустак, видях се в огледалото, усетих хладината на бръснача над горната си устна, ръката ми сама се повдигна и детските ми розови пръсти го пипнаха, трудно ми е да кажа какво усетих, беше някаква сила, радост ли, какво, исках татко да ме види
все едно за първи път си обличаш дреха, която ти става, и не ти е нито голяма, нито малка, просто ти става, не мърдах, сините пердета зад гърба ми се издуваха, в огледалото едно бледо мустакато момче се беше втренчило в мен, приличаше на героя Скендербег, веднъж мама ми показа снимка отпреди да се родя, на нея тя и баща ми пред паметника на великия албанския герой Скендербег в Тирана, единственият път, в който са излизали от селото, след като съм се родила, тогава ходили на сватба на някакъв братовчед на баща ми и
някой чука на прозореца и тялото ми трепва, помислих, че е баща ми, на прозореца обаче стоеше правнучката на баба Цане от горната улица, момичето живееше в България и идваше на село за лятната ваканция, на гости на баба си, беше колкото мен на години, но много по-висока и хубава, никой не играеше с нея, защото все мълчеше, Дана с прозрачната си кожа стои на прозореца и ми се усмихва, зъбите ѝ бели, още ги помня, прясно мляко и срам, широк като плещи, ме обгърна и ме премести крачка встрани от умивалника, мустакът се лепна на синьото перде зад мен, още го усещах, но вече зад гърба ми, като някакво присъствие, като някой роднина, от който ме е срам и искам да го скрия от нея, а тя втренчена в мен с белите си зъби, не знаех какво да направя, да я попитам какво ме зяпаш, глупачке, или да ѝ се усмихна, преглътнах с пресъхнало гърло, Дана, бързо се прибирай, Бекиа, къде си, идвай, че слънцето ще се скрие скоро, погледнах към вратата, после върнах погледа си на прозореца, но Дана вече я нямаше, само силуетът ѝ стоеше още там, в ретината на очите ми, като икона в рамката на прозореца, стиснах шкурката и излязох от стаята, продължих да виждам силуета ѝ накъдето и да погледнех, стисках очи, после ги отварях широко, за да я видя пак, но Дана се смаляваше всеки следващ път, в който погледна, докато не се превърна в малка точка, която последно видях на челото на баща ми