Радослав Бимбалов
Има милиарди от твоя вид, но на всеки завой на кръглата ти планета може да си съвсем различен от себе си благодарение на тази прословута твоя способност да се адаптираш генетично към средата.
Например ти, който живееш на щръкналото връхче на Земята, наречено Хималаи, имаш четиресет процента по-малка нужда от кислород, сравнено с повечето човеци. Ти, който живееш по-близо до полюсите, имаш по-тънка кожа, която пропуска повече витамин D за краткото време, в което слънцето лениво се показва, търкулва се по хоризонта и потъва отново. Ако си от Европа, имаш лепкава ушна кал, но при теб, човеко от Източна Азия, този секрет е на сухи корички – един и същи ген в два различни варианта. За теб, африканецо, животинското мляко е неприемливо поради лактозна непоносимост – обаче ти, европеецо, си преодолял това и бозаеш спокойно от четирикопитни.
Има и още.
Ей там, в десния ъгъл на Азия, на онзи незначителен филипински архипелаг на име Сулу, живееш ти, от племето баджау. Караш го скромно – разчиташ най-вече на щедростта на морето. Знам, не хвърляш мрежи и не ме молиш наивно да ги пълня. Гмурваш се гол във водата и настигаш рибата на дълбочина от шейсет метра (което е с метър-два повече от онази килната кула в Пиза). Стряскащо е, ако на брега те наблюдава човек от други ширини – ти, човеко от баджау, стоиш спокойно под водата десет минути – по простата причина, че (подобно на китовете и тюлените) имаш доста по-голям далак от другите. Този далак действа като водолазна бутилка, вградена в търбуха ти – при вдишването, преди да се гмурнеш, кръвта ти е получила много повече кислород. Помня добре – това уголемяване на един вътрешен орган не се случи чак толкова отдавна (само преди няколко хиляди години) и не беше твое еднолично преимущество, гмуркачо от баджау – огромен далак получи и ти, жено от същото племе, нищо че стоиш на брега, плевиш треви и кърмиш деца.
Всички тези еволюционни промени се случиха, когато ти, човеко, не знаеше какво има отвъд планината пред теб, не можеше да стигнеш по-далече от взора на очите си. Само че от няколко века не се спираш – откри, че светът се върти, и ти се завъртя с него. Започна да завземаш и кръщаваш на себе си камъни, води и твари – с лицемерната (и доста комична за мен) претенция, че си им откривател. Бързо се научи да налагаш със сила личните си правила, нрави, език, дори своята вяра в мен (според угодната ти авторска религия). Една дузина столетия ти бяха нужни да се сетиш как да усъвършенстваш идеята за пневматичната машина на Херон от Александрия, но след това така се разбърза, че от парната машина, през двигателя с вътрешно горене, до атомния синтез ти отне само три века. Междувременно измисли и пластмасата, която не само се оказа по-дълголетна от теб, но неусетно се превърна в нова природна стихия. Целият този прогрес беше мълниеносен – толкова бързо променящ се свят аз не помня. А аз (знаеш) помня много и всичко.
Изведнъж ли реши, че бързаш за някъде?
Моят стар познайник Чарлз не доживя да види как разказваш теорията му като прочетена и затворена приказка. Изправил си се, запалил си съчки, проговорил си членоразделно, облякъл си дрехи и си станал човек. Било каквото било.
Само че не е вярно. Твоята еволюция не е приключил процес.
Живите същества се променят спрямо средата – тоест ти се адаптираш към околната среда и предаваш генетично това напред, за да оцелее поколението ти. Естествен отбор. Но промените вече не са природно, нито пък мое (свише), а човешко – твое дело. И съвсем не говоря просто за реките, които пресуши, горите, които изсече, и животните, които изби. Ти се умножи многократно, насели Земята от полюс до полюс и стана сам основна среда за себе си. За промените в тая среда ми е думата – ориентирана около и съставена главно от “всевишния” теб.
Самовластието ти, довело до колонизации, робства, расизъм, нацизъм, войни и терор, стигна още по-далече в последния век. Гневът ти е щедър и пищен, бързо кипва в жлъчна мъст. Престъпваш всяка заповед, уж дадена от мен, за да отнемеш правото на други да бъдат различни от теб. Омразата ти е почерпка – за всекиго ще има, като му дойде редът. Въздаваш своя, човешки ред по лично усмотрение, без право на глас – не само за немите пъплещи твари, безсловесните дървета и тихата вода, но и за себеподобните ти, инакомислещи или просто по-слаби от теб.
Ненавистта ти е достъпна, разливаш я като евтино пенливо вино насред виртуални социални седенки за анонимно одумване, заклеймяване и линч. Най-ценното ти откритие – думите – биват ползвани за шумна омраза. Огледалното на реалността твое творение, което цинично обяви за нова вселена, ти даде не просто трибуна, а същинска височина, от която да мяташ присъди с лекотата на палач.
В края на тази твоя изключително успешна технологична революция май си повярва. Бързият прогрес ти даде не просто самочувствие, а самоверие,
доближило те
до най-извратената ти
представа
за мен.
Еволюцията си е в ход. Заради променената от самия теб среда ти предаваш на поколенията си нова човешка способност. Пазиш себе си, като не се натоварваш с чужди страдания, изпитваш само лицемерна (или откровено никаква) съпричастност към останалите. Така не удвояваш страданието (по Кант), не тръгваш срещу инстинктите си (както рече Ницше). Не жалиш другите, за да пожалиш себе си.
Естествен отбор. Оцеляват дебелокожите.