България, 68-а
Сигурно бях на дванайсет години. Живеех в една военна кооперация на брега на Джерман, в малък подпланински град. Сутрин ходех на училище, а на обяд се връщах. Основното даскало се наричаше „Евлоги Георгиев“, като кой знае защо в името му отсъстваше по-малкият брат на Евлоги – Христо. Майка ми беше домакиня, баща ми – майор в близкото ракетно поделение, където бичеше постоянни дежурства. Пазеше ни от мръсните капиталисти на юг. Четириетажният блок в стил неосталинизъм гъмжеше от деца. И от майки, а понякога и от бащи.
Следобед учех. Четях, пишех, а в края на деня ядях пердах, защото малкият ми брат все ревеше от и за нещо; надуваше гайдата, понякога ей така, и аз го отнасях. И всичко, защото бях по-големият, а майка беше нервна постоянно, не знам защо. Към три-четири часá, когато вече бях написал/преписал домашните и попрочел нещо от уроците, хуквах навън пред блока. Бандата вече ревеше и размахваше дървени мечове, пластмасови шпаги, лъкове и прашки. „Научи ли си?“, крещеше майка ми. „Даааа!“, виках аз, докато грабех от ръката й в движение голяма порязаница с олио, червен пипер и чубрица. Отвън ме наобиколиха, но аз веднага отсякох: „Неам ръч“. „Аре бе, чýпни малко!“, рече Боби, но нямаше как на един да дадеш, а на друг не, затова повторих упорито вълшебната фраза „Неам ръч“ с пълна уста. После играхме на стражари и апаши, аз броих до десет, а останалите оставиха кой каквото имаше у себе си на земята; аз определих стражарите по предметите, избраните отново броиха до десет, докато апашите се скрият. След това е ясно – понякога се чупеха оръжия, понякога глави, издраскани и очукани колене и ръце. И докато ние се пердашехме или играехме на чикéта (топчета), момичетата подскачаха на дама, ластик или се криеха на жмичка.
Към шест-седем се разнасяха бойните викове на мами и баби (стари мами): „Бобииии (респективно: Петрееее, Стоянееее, Митеее, Фаниии, Вилиии…), прибирай се да вечеряш…“. „Още малко, маааа“, отвръщаше улицата.
Един ден Боби ме извика у тях. Виж, каза, и разстла пред погледа ми куп картички с разголени жени. Еее-баси!, отвърнах и не отлепих пет минути поглед от тях. Боби имаше родá в Инджия в Сремска Сърбия и оттам долитаха какви ли не новости. Техните липсваха по цели дни, а нашите кой знае защо не ни даваха да бъдем приятели. Както казваше майка, „ще те научи на нещо лошо тоя хулиган“, а татко – „и докато ти приказвам, да извадиш и да хвърлиш тая американска гадост от устата си, веднага, тук“; аз изджаквах за последно, без да пускам балонче, и я поставях внимателно в пепелника. Като знаех как се снабдявахме с тия неща… Висяхме често оттатък реката, покрай която минаваше шосето от Гърция. По тесния асфалтов път фучаха западните коли, а ние дремехме на завоя преди моста над Джерман, защото там намаляваха, а някои спираха на отбивката; тогава по-нахалните се примъкваха до гърците и си просеха, а мургавите гърци пълнеха шепите ни с дъвки, бонбони и разни сладки лакомства, понякога си изпросвахме и списания и реклами с голотии. После подарявахме част от тях на момичетата, а с другите се фукахме пред блока. Внимавахме да не ни скива родителското тяло, защото трябваше да ги хвърляме – били отровни. Но не бяха. Бяха върха.
Следобед, докато се правех, че уча, поглеждах над пердето на кухнята отсреща през реката. Там имаше голяма двуетажна къща, още неизмазана. Зад един от прозорците бях забелязал момиче на моята възраст. Четеше и отвреме-навреме вдигаше глава и поглеждаше към мен. После ставаше и се разхождаше. Беше прекрасна.
По това време в градчето върлуваше бандата на Крáпляците, но ние бяхме вън от тази игра – те бяха истинска банда, а ние симулирахме. Нашите войни бяха между кàщите и блокòвете, а в почивките нападахме циганския квартал. След няколко години, когато се махнах от градчето, ги обградиха с циментови панели, но преди това си трошахме взаимно главите.
Екстремното ни привличаше, придошло от книгите и филмите. Над реката близо до нас минаваше една тръба за вода, около метър в диаметър, насмолена и държаща се за стоманени въжета – и престижно бе всеки от нас да мине по нея с разперени ръце; минавах и аз, със свит на топка стомах, като гледах някъде напред, а отдолу на три метра реката се бе закротила във вир. Когато стъпехме на шосето (това от Гърция), се оглеждахме и пресичахме. Отсреща в подножието на гористия склон бе противобомбеното скривалище, кой знае защо – винаги отключено. Ние влизахме, без да палим осветлението, светвахме с фенерчетата си и оглеждахме помещенията от двете страни на дълги бели коридори, опасани с дебели изолирани тръби. Почти празни стерилни стаи, чието предназначение не успявахме да схванем. После достигахме до кладенеца. Един вертикален тунел, който след 50 м катерене по стоманени стъпенки ни извеждаше на връх планината, в края на един парк. Там отмествахме железния капак и глътвахме чист въздух. Тръшвахме се върху тревата и гледахме нагоре. Отдясно бе градският парк, а насреща Рила. Рила… Водната планина.
Тогава мислех за момичето от къщата зад реката. Разхождаше се пред очите ми и се преобличаше. Мислех, че се влюбвам. Как да й покажа, че я обичам? Какво да измисля? Може би стойка на клепач?
Ленинград, СССР, 12.08.1982 г.
Толката, прикрепеният към българската група преводач, ги поведе към парка.
– Съберете някоя рубла и ще ви донеса водка. – Спря първото такси и стовари на пейката две бутилки „Русская“. – След полунощ тарифата се вдига – уточни той и пусна бутилките. Пиха, седнали върху облегалките на градинските пейки, и отидоха да гледат вдигането на мостовете.
Ленинград ги омагьоса. Съвсем скоро бяха отминали белите нощи, но те продължаваха да обикалят улиците след работа, пиеха водка и купуваха на момичетата сладолед, слизаха под мостовете по каменните стълби, седяха по двойки и наблюдаваха двете крила на Дворцовия, които се изправяха като крила на чайка в полунощ, а корабите надуваха сирени в далечината. Там, в тъмното, се целуваха, глухи за корабните сирени, разказваха краткия си дотогавашен живот и им се струваше, че времето е спряло. През деня, когато бяха свободни, обикаляха залите на Ермитажа; търсеха залата с италианска живопис, а попадаха на фламандското изкуство – Якуб Йорданс, Франс Снайдърс, Паул де Фос…
Накрая попадаха при италианците – Веронезе, Тинторето… Лутаха се без екскурзовод до последния етаж при Пикасо и отново, докато оставаха без крака; едва тогава се връщаха в общежитието.
Друг път наблюдаваха града от птичи поглед, заседнали в купола на Исакиевския събор, и в свещената тишина на катедралата отново се целуваха безмълвно. А сетне бродеха из Гостинний двор и купуваха дреболии, защото пазеха парите си за по-добри времена. После Невският ги поглъщаше…
В края на месеца неочаквано за цялата група Иван се ожени за Людмила. Люси беше еврейка и следваше медицина. Всички бяха влюбени в нея, включително и Яйцето, но руснаците не можеха да ги разберат.
След няколко дни се прибраха в България през Москва. Без Людмила. Още по-късно компанията им се пръсна, дипломираха се и забравиха, че бяха следвали заедно. Останаха спомените и бъдещите амбиции. С времето и амбициите се стопиха…
Коми, 21.07.1988 г.
Довършваме дясната страна и решаваме да хапнем. Въпреки изтощителната работа не ми се яде. Стомахът ми е свил като неупотребяван презерватив. Затова използвам времето да си наместя скелета върху вековния килим от мъх, смърчови игли и торф. Намирам, че е крайно удобно и заспивам с отворени очи… Опитвам да съживя някой спомен на хиляди километри оттук, но всичко се разпада в неразгадаем ребус… Остава древната цивилизация около Мейсън сити, където всичко е О.К. и природата е девствена, боровете са чудовища от епохата на Мезозоя, застилайки земята лете с игли и шишарки, плътна и мека, на места напоена с вода, а ботушите затъват до над глезените и приятно е да отпуснеш отмаляло тяло върху килима, вперил поглед в блесналата за миг синева; наблизо жълтеят вече листата на бреза; в голямата, почти колкото родния Дунав, река Мезен и в малките й, удивително чисти притоци, гъмжи от риба; реката е огромна и спокойна, извива из дебрите на тайгата и меандрите я отвеждат на север, още по далеч от дома; и намираш утеха…
Остават още път и половина… Още един – най-дълъг, макар по метраж да е равен на другите… Всичко е свършено… И ние. Умората пресова изведнъж телата ни и това, което е останало от нас. Събуждат ни бригадирът и руският проверяващ:
– Е, как е, момчета, свършихме ли?
По лицата ни отгатва, че не ни е до реторични въпроси. За нас сънят продължава, въпреки че сме на крака.
– Момчета, на кавезето и почивка до утре – дочувам като от оня свят гласа на бригадира.
„Върви на…“ е колективната мисъл. Днешният ден е пропилян. В безсъзнание не се почива. Утре трябваше да почиваме, да почиваме, да… Не мога да мисля… Кавезето ме залюлява майчински и потъвам в океана на съня…
… Лятото покрива тайгата с блата, откъдето хората се измъкват с кавезета и вертолети, а животът, винаги нов и неумиращ, се възражда и упоява; издигаш се полека над разлюляни цъфтящи поляни и гъсти гори, във фибрите на машината кънти звукът, студен и разтърсващо скърцащ, достига до всичко и го кара да трепери…
Белене, 23.11.1989 г.
ОНЗИ ДЕН ПРЕСКОЧИХМЕ ДО СВИЩОВ. Митингът ни шашна, или поне мен. Но номерът не беше в шашкането – с митингите бяхме посвикнали – визуално; работата се закучи, когато се прибирахме. На главната улица почнах да се пеня: „Долу Живков… Скапаняк!…“ и подобни. Росето ме е метнал на едно такси, за да мога да разсъждавам после: „Правим се на демократи като пийнем. И щяха да ме приберат „на топло“ за нарушение на… За к’во нарушение бе, Росе?“ „Полицаите ще измислят – рече Росен. – Чудя се обаче, ако натиснат като в Русе, дали ще стопират атомната?“ „В Русе е друго – отвърнах аз, – там беше непорочното Начало и се плетеше голямата кошница…
ПРЕМЕСТИХМЕ СЕ от „католическото“ село в един кантон – за някой ден: трябва да сме по-близо до обекта, за да не пътуваме сутрин двайсетина километра.
Днес пекна слънце – като през март, наближава Нова година. Върховно – ще прескочим Черната могила и се „връзваме“ с подстанцията. Дори тоя кретен – софиянеца – беше по-разговорлив. Защо ли? Вечерта спах като къпан… Сънувах от много време насам Силвия – милата…
НАД ГЛАВАТА МИ е надвиснал окаден, олющен стар таван; под него в златно бронзирана правоъгълна рамка се е разположил Георги Димитров във високо кресло на фона на двукрил, здраво залостен прозорец, вляво от него – лампион на висока стойка; др. Димитров ни наблюдава със загрижено-зареян поглед, а в дясната му ръка дими небеизвестната лула; под рамката, върху допотопния телевизор е статуетката „Първенци в съревнованието“ – мраморна пирамидка с впечатляващия надпис в основата: „БКП – 1891–1971“; самата пирамида се вписва естествено в неправилен трапец с барелефче на Дядото в левия му край; липсва още един другар, смъкнат предвидливо от стената, където мястото издайнически белее; руският трактор, набеден за телевизор, също толкова естествено боботи само на първа – излъчва премиера Луканов: лукавият приказва с лек алт, превключвайки на котешко мъркане, без да спира – обещава нещо; след него се изреждат брадати бунтовници, които цитират букви, цифри и параграфи, заканват не някому, накрая и те обещават.
Ние сме отдолу. Зяпаме, изтегнали крака високо, защото сме изморени. Толкова сме скапани, че не мислим нито за бъдещата демокрация, нито за настоящите кахъри на комунистическото правителство. „Майната им!“, си казваме и си капваме от сливовата, останала от Жоро. Най-сетне котешкото мъркане артикулира в някакъв нюспийк и следва финалът на говорилнята – засега. Очакваме с нетърпение следващите лисици – синоптиците: дъждът и мъглата са на дневен ред… Най-сетне от екрана се разнася божественият глас на Ана Белен (на тромпета Антонио Равос). Мълчим и пушим „Фемини“, които се ронят като пясък и сто процента са от „радиоактивната партида“, разглеждаме лъскавите страници на „Уикенд секс“, докато се прозяваме.
90s, България
… Повдигнах неиндиферентно канче от плота. Заведението беше празно с изключение на горилата, която изникна отнякъде и ме помъкна под мишница към изхода. Опитах се да му обясня, че писателят трябва да твори сам… Свършил обаче, до него непременно трябва да гъмжи от хора, за да говори с тях, да спори и да му се обръща внимание като на малко дете, което показва новата си книжка с картинки… И още, че писателят е егоцентрик: когато трябва да се усамоти, той мрази всичко, дори и себе си – абсолютно…
Горилата бе не само яка и слабоумна, бе и глухоняма. Натресох я с юмрук между чатала, докато ме мъкнеше, но бях забравил, че единственият познат зъболекар в града беше отдавна запрашил в Германия – преди да се пропие.
USA, Западното крайбрежие, събота привечер, 18.23 PM
… Отгоре ръми, мрачно. Спускаме се покрай пряспа сняг към Бъбрека. Изумлението и възторгът ни е отстъпил място на умората, но ние вече свикваме и вдишваме с удоволствие разредения въздух. Водачът не може да ни задържи. Снимаме се на фона на Бъбрека. Спираме при Второто езеро, разделено на две почти независими половини. Красиво е, но мрачното небе попива във водата и не ти позволява да определиш дълбочината й. Огромен кръгъл камък бележи мястото на Дъновистката чешма. Водата е студена, твърда и чиста като кристал, „най-студената в България“, според водача ни. Опитваме се да побутнем скалата с полукръгла форма, за която твърдят, че само Учителя можел да помръдне. Над чучура има надпис: „Братя и сестри, приятели и странници, учители и ученици, слуги и господари, вий служители на живота, отворете сърцата си за Доброто и бъдете като този извор!“… Спускаме се до хижата и там пием чай. Прислугва един стар дъновист с черна брада, който мълчи, въпреки че се опитваме да го заговорим. Той върши черната работа през сезона, а после прави щуротии: пред новогодишната нощ се „изгубил“ – опитал се да издържи на виелиците и студа под една скала; едва го спасили, не се обаждал, въпреки че чувал виковете на спасителната команда… До хвойните около Първото езеро ни огря слънцето. Пощуряхме, аз се съблякох и нагазих във водата. Беше ледена, но се виждаше каменистото дъно на десетина метра надолу, където се мяркаха сенките на пъстърви. Заплувах…
Събуди се. В събота привечер лежи на брега на океана. Щеше да се прибере в мотела, а на другия ден щеше да се ожени и да се натурализира. „Еврейко моя…“ го дразнеше понякога тя (иронично, но влюбено), като повтаряше казани по-рано от него думи. Не беше еврейка, макар че отначало се впрягаше, внушаваше си и намираше я някоя „семитска“ усмивка, я сраснала ушна мида, я особен нос или изпъкнала „семитска“ очница. Но какво? Казваше си, еврейка – еврейка, важен е сексът и всичко по-нататък, важна е любовта в крайна сметка. Ако човек, разбира се, има време да види какво се крие зад това в крайна сметка. Продължението…Дете, и всичко, което следва после – животът, смъртта.
„Да бъдеш свободен означава да бъдеш и самотен.“ Беше изгубил и двете. Беше пречупен. Рухнал. Разкъртен. Разкъсан… Какви пет лева, какви еврейщини… Тунел без светлини.