Академично слово по случай 24 май, произнесено в Аулата на Су „Св. Климент Охридски” на 24 май 2024 г.
Уважаеми г-н Ректор,
Уважаеми г-н Министър,
Драги колеги и гости,
За мен е висока чест и огромно вълнение да ви поздравя от тази скъпа за всички ни трибуна в Аулата на Софийския университет по случай 24 май – може би най-консенсусната и вдъхновяваща дата за просветената ни общност. Този празник на книжовността и културата неизменно свързваме с нашата азбука и със светлите образи на светите братя Кирил и Методий. Осъществените от тях старобългарски преводи на Свещеното писание са не само стратегическата цел, но и дълбокият духовен смисъл на тяхната мисия. Това ни дава категоричното основание да мислим за Кирил и Методий като за най-значимите и влиятелни фигури в историята на превода по нашите земи. И тъй като бях поканена да се обърна към вас в качеството ми на преводач и изследовател на тази сложна и интересна материя, която обединяваме с понятието преводознание, ще споделя накратко размисли по темата, които днешната дата и повод провокираха.
Да, днешната дата. Струва ми се належащо да наблегнем на днешното в най-широк смисъл и да започнем от него. Днес сферата на превода, както впрочем и на правописа, сякаш се приравнява от мнозина към области като футбола и политиката по линия на популярната шега, че от тях всички разбират. Как стана така, че преводът се озова в този списък?
Тук ще се наложи да върна лентата малко назад. Независимо дали сред вас присъстват химици, биолози, географи, историци, философи или други колеги от широкия академичен спектър, сигурно всички сте ставали потърпевши от трудните периоди, през които премина преводаческата работа в годините на прехода у нас. Имам предвид, че като учени или читатели вероятно сте попадали на небрежни или откровено скандални издания от неподготвени за целта екипи. Били сте съвременници на тъжните години, в които преводачът беше невидим – не от скромност, не заради личен избор, а защото обществото, залисано в грижите по своето еманципиране след продължителен период на твърде осакатен достъп до чуждестранната култура, подцени тяхната роля.
Впрочем, тази грешка не се допуска от никое обществено-политическо устройство, което се грижи за своето оцеляване. Включително онези, които си служат с цензура – и ще се изненадате до каква степен преводът, а не само оригиналното авторско творчество, може да попада под ударите на цензурата. Ще ви дам пример със знаменития лонгселър на Умберто Еко „Името на розата”, преведен на български от талантливия Никола Иванов през 1985 година. В пролога на романа, където се споменава Прага, присъства изречението: „Шест дни по-късно съветските войски нахлуха в злочестия град.” В първото издание на книгата у нас това изречение е заличено. То се появява едва през 1993 година, при следващо публикуване на романа. Подобни случаи, установени или не, има много, и те са толкова подмолно вредоносни, че трябва да обричат своите причинители поне на сто години сРамота…
Днес, когато нашите общества живеят с убеждението, че са свободни и не ги заплашва някакво особено ограничение, да се говори за свободата и несвободата в превода е не по-малко актуално. Нови обстоятелства съпътстват работата на преводача и те са свързани вече с глобални, а не с локални процеси. Сред тях в най-трескава и активна фаза сякаш се намира съобразяването с политическата коректност. Спомнете си за младата чернокожа поетеса и активистка Аманда Горман, която изрецитира свое стихотворение по време на церемонията по встъпване в длъжност на Джо Байдън, тогава новоизбран президент на Съединените щати. Интересът към нея доведе до предложения за публикуване на множество езици и тогава стана ясно, че към кандидат-преводачите се поставя на водещо място изискването не за ценз, не за опит, а за профил, който да отговаря на профила на авторката – по възможност активистка, по възможност чернокожа… Това доведе до отхвърляне на вече подбрани професионалисти, до откази на утвърдени имена, първоначално приели задачата, и – тук не крия облекчението си – до масово възмущение в средите на гилдията. Тя с основание видя заплаха за дълго и трудно изработваните професионални критерии, които най-вече би трябвало да направляват всяка строго специализирана интелектуална дейност. И ако приемем този случай за зрелищно изключение, какво да кажем за неудобствата по цялата верига от преводи на чужди езици, които предизвика преименуването или редактирането на знакови произведения от Агата Кристи, Астрид Линдгрен, Марк Твен заради думи, разглеждани днес като чувствителни и уязвяващи понятия? Отново казвам – днес. Съвременници сме на процеси, които изискват от нас да редактираме и драскаме върху нещо, което за всеки работещ с текстове е свещено – а именно, оригинала. Оригиналният текст в неговия провокативен или бляскав, несъвършен или гениален, но автентичен вид! Можем да продължим с още дискусионни въпроси – за неравнопоставеността на черните и белите фигури в шахмата, за самоопределянето на жените в диригентската професия в някои държави ту като диригент, ту като диригентка, за делото срещу бишкотите „Негърче”, за уличния речник и поведение на вълка от анимационния сериал „Ну, погоди!”, за американската версия на заглавието „Хари Потър и философският камък”, променена на „Хари Потър и магическият камък” със съгласието на авторката – философското в заглавие на детско-юношеска книга пъди читатели… И дори шеговитият съвременен италиански вариант на култовото заглавие на Хемингуей „Старецът и морето” като „Недотам младежът и морето”… И докато за едни това е просто „името на Позата”, за други е ключова битка, и тъй като тези процеси протичат с различна скорост в различните култури, преводът е буферната зона, която с цената на много усилия удържа задачата си да ги докара до разбирателство.
Както разбирате, включително у нас фигурата на преводача днес е чувствително реабилитирана, тъй като животът наложи осъзнаването на все по-съществените аспекти на нейната роля и мисия. С гордост искам да отдам заслугата за това в много голяма степен на университетските ни курсове по превод, които традиционно са на конкурентно международно равнище, както и на специализираните ни магистърски програми. Защото е факт, колеги – както в редица други области, и тук подготовката е от решаващо значение. Вярно, в тази дейност творческият елемент присъства силно, а той трудно може да бъде преподаден в учебни условия, но всичко останало може, а е и задължително. Защо? За да не се превърнем в предатели на онова, което нарекохме скъпоценно – оригинала.
Има две възможности преводачът да предаде оригинала. Първата е, когато резултатът е, най-общо казано, лош. Лошият превод винаги се усеща – дори и без нужда от съпоставка с първообраза. Във втория случай – това може да изненада част от вас – резултатът е твърде, несъразмерно добър. ТрадУторе – традИторе, преводач-предател, гласи една италианска игра на думи, която не ми е от любимите… Защо това е проблем и как възниква той? Много логично: още от най-ранна възраст ние сме обект на култивиране на базови, класически, традиционни и утвърдени стандарти – както в езиково, така и в литературно отношение. Те са безспорни, определящи и задължителни за нашето формиране, за нашите езикови и естетически устои. Творческата индивидуалност в литературата обаче често се оттласква от тези базови стандарти. С това тя не ги отменя, ни най-малко. Тя просто дава своя принос, прави нова крачка, прави своя бунт, а много пъти бунтът се изразява именно в съпротивата срещу стандартното, срещу изпитаното, срещу гладкото. Когато френската писателка Ани Ерно спечели Нобелова награда през 2022 година, в словото си тя даде воля на усещането си за подобно противоречие: „Трябваше да скъсам с „доброто писане“ – каза тя, – с красивата фраза, която преподавах на учениците си, за да изложа на показ и проумея разрива, преминаващ през самата мен. Спонтанно нахлу грохотът на един език, влачещ със себе си гняв и насмешка, дори недодяланост, език на изблика и бунта, често използван от унизените и оскърбените, единствен начин да се отговори на спомена за презрението, срама и срама от срама.” Представете си сега, че бунтът на един чуждоезичен писател не отговаря на представата ви за литература. Ако вие сте читател, имате свободата да не приемете този бунт и да посегнете към друга книга. Ако сте преводач, имате на първо място дълга да отразите този бунт, да го направите в най-пълна степен достояние на неговата нова публика. Без да го фризирате, без да го облагородявате или разкрасявате под фалшивия претекст за грижа към читателя. Ако ви бива. Защото в противен случай това е форма на подмяна.
И тук трябва да споделя с вас едно разочарование, което изпитват мнозина мои колеги, избрали да НЕ извършат подобна подмяна. Твърде често публиката, която няма и не е длъжна да има поглед върху оригинала, посреща с възторг „тунингования” резултат. Твърде често го и предпочита, каквато е и неговата цел: да отговори на очакванията й, да я ухажва, за да се хареса. Какво да се прави – времената ни са такива, а вероятно и нравите. И макар това да се случва не само у нас, някой път се запитваме: дали не пишем глава от странен национален роман със заглавие „Под Егото”?
Да казваш на публиката онова, което тя иска да чуе. Впрочем, днес в много отношения берем плодовете тъкмо на този подход. Формите на популизъм могат да се похвалят с учудващо биоразнообразие и живеят на най-неочаквани места. В самия термин, знаете, има скрит детонатор – той произхожда от латинската дума за народ. Съкровено, и точно заради това беззащитно понятие, особено уязвимо за злоупотреба и манипулации, подлежащо на всякакви прочити, ползвано в ключови мигове в навечерието на важни решения. Точно тук преводът сякаш не се вписва в нужния тон, защото неговата сила е в немалка степен центробежна. Той е средство да се надскочи локалното. Преводът прави жест и реверанс към чужденеца, настанява го с приятелски и толерантен поглед в своята родна територия. Харесвам мисълта на американската преводачка Едит Гросман, че разграничението между родно и чуждо „…със сигурност е валидно и полезно в някои области и при определени обстоятелства, но в писането то се преодолява чрез превода, който се стреми да отхвърли и обезсили последствията от Божието наказание заради построяването на Вавилонската кула, или поне да предотврати неговите най-лоши разединяващи последици.” Да, категорично смятам, че преводът лекува тесногръдието, че е от полза срещу настръхналото нежелание да опознаем другия от страх да не накърним своята идентичност. Този именно страх е рожба на невежество – същото невежество, което тласка своите носители към тежки ежедневни атентати срещу грамотността. Кирилската азбука е достойна да бъде национален код, идентичностен белег, само остава и нейните ползватели да бъдат достойни за нея… Каква ирония. Но нищо, иронията всъщност е необходима, защото е най-ефективното приземяващо средство срещу невидимата треска за злОто, на която са следствие някои настроения в нашите разколебани общества. Имам предвид онази обезоръжаваща ирония, с която признаваме – и така лекуваме – нашите собствени кривици. Нея също трябва да търсим в книгите – ще я намерим в „Бай Ганьо”, ще я намерим в „Мисия Лондон”. От Алеко до Алек – наистина ли е минало толкова време? Порастването е бавен процес, твърдят мъдрите хора, всичко ще бъде нарОд… Прощавайте, сбърках – всичко ще бъде наред.
Ето че струпахме очаквания върху бъдещето. И няма как да е иначе, защото ние, в Университета, работим за, и работим със, бъдещето. Какъв контрол ще имаме над него, ако го споделим с изкуствения интелект? За повечето от вас вероятно това е една благоприятна перспектива, която ще увеличи потенциала на научните ви области. Не знам дали да бъда оптимист за територията на езика, в която на изкуствения интелект се позволява щедро да навлиза, за да замести преводачите, да улесни ленивостта на мисълта със своите компилирани откраднати идеи, да замени творците, или като начало – да ги имитира. Ще бъдем ли способни да различим оригинал от имитация, ще свикнем ли със синтетичния език, който все по-натрапчиво ще ни заобикаля като пластмасовите примеси в околната среда? Защото вече нямаме илюзии – суровината на нашата епоха не е злато. Отметнали сме камъка, желязото и бронза, така че явно ред е на пластмасата. И в нашата пластмасова епоха сме длъжни да научим нашите деца и нашите студенти да не забравят разликата между истинското и фалшивото, да не издигат в култ културата на лесното, и в тази все по-трудно различима мимикрия между естествен (ЕИ) и изкуствен интелект (ИИ) да не приспят критичното си мислене.
Между нас казано, съм твърдо убедена, че ИИ още дълго няма да е в състояние да преведе или дори да имитира следното:
„Миражът на Виража казал:
– Не знам дали си забелязал,
че двете наши имена
се различават по една
(и при това съгласна) буква,
и значи нашите статуква
са близки, тъй че аз и ти
едно и също сме почти.”
Досетихте се, предполагам. Валери Петров…
Непременно държах да завърша това слово със задължителната у нас в подобни разговори напоследък нотка на обидено интелектуално черногледство. Намеренията ми обаче бяха осуетени от новина, която дойде тези дни от администраторите на няколко страници с онлайн съдържание. Макар и видели много в своята област, те бяха останали изненадани и впечатлени от необичайно бързите темпове на натрупване на последователи, които имат очевиден интерес към темата на страниците. А тя е… правопис и езикови правила!
Поне на 24 май бихме могли да си позволим тази илюзия – че може би отново сме дочакали момент, когато буквите и думите, езикът, ще фигурират в дневния ред на обществото ни със своята стойност, със своята тежест, със своя престиж. И ако е наивно да смятаме, че сме дорасли да се преборим за това днес, то не ни пречи да си го обещаем. За утре.