Нора се омъжи за най-богатия мъж в Първомай. Лекар. За седем години в града не се сприятели с никого и остана чужда, в компанията на картините и грънците, препълнили мазето, на колекциите си от календарчета, салфетки, преспапиета. От нея се изискваше – негласно, но без алтернатива – да гледа детето, да чисти, готви и пере, да си затваря очите пред закъсненията на мъжа си, да е хубава, за да може той да се показва с нея, да му се възхищава и да не говори за книгите или филмите, които я вълнуват, защото са твърде далеч от вкуса и разбиранията, споделяни от всички. Живееха в огромна къща – с 37 прозореца и вътрешен двор, нещо невиждано, какво повече може да иска. Не била щастлива. Какво значи това? За каква се мисли тая!
Никой в града не я харесваше. Докторът, мечта за всички момичета, я доведе един ден от Пловдив, представи я на родителите си и вдигна нечувана сватба. Злите езици се развързаха, когато се роди Рая – шест месеца по-късно. Това беше някакво обяснение, защото никой не разбра какво чак толкова е намерил този богат и красив мъж в дребното, чудато момиче, въпреки хубавото ѝ тяло и разкошната коса до кръста. Свекър ѝ така и не я прие и всеки ден, когато сядаха на семейната трапеза, взимаше ножа, нарязваше хляба и продупчваше нейната филия по средата, преди да ѝ я подаде. С този странен ритуал, мълчаливо понасян от всички, израсна Рая, макар че разбра значението му много по-късно.
Докторът дълго време отказваше да се разведат. Щяла да го изложи. Да си седи където ѝ е мястото, да положи усилие поне малко да бъде като другите. Нейните желания нямаха никакво значение. От това време Рая си спомняше дълги периоди, в които мълчанието се настаняваше в къщата и беше много по-страшно от всякакви кавги. Спомняше си как баща ѝ отсъстваше все повече, а майка ѝ се вкопчваше в нея, играеха на различни игри, четяха книги – според повечето хора неподходящи за възрастта ѝ. Била е сама, неразбрана, нещастна, осъзна Рая години по-късно. Понякога Нора ѝ се струваше най-красивата жена на света. А понякога я плашеше с внезапния си смях, с пълното си отнасяне или лудешки танци.
***
…сигурно трябва да кажа, че е било четвъртък, мрачен ден в началото на февруари, по-достоверно е някак, да помня незначителни детайли, как облаците ми приличаха на вълци, от тези силуети, дето ги правят като сянка с ръце, и майка ми се разхождаше вкъщи с червените обувки, тъмночервени с панделка, купени от Прага, заради които я одумваха в целия град и баща ми не ѝ даваше да ги носи; да, беше мрачен ден, а мълчанието, настанило се от седмици в къщата, изпълзяваше от дупките, наслояваше се като неизличим прах по мебелите, снимките и картините на стената, обвиваше течащите минути, вгорчаваше манджите и започваше все по-настойчиво да трака, като червените обувки на майка ми онази вечер, сложила ги е за смелост, щях да осъзная по-късно, и защото е искала да го предизвика, да предизвика случилото се през нощта и следващите месеци, това ще осъзная по-късно, когато превъртах все същата картина в главата си, отново и отново, до най-малката подробност, да, сигурно трябва да го кажа, легнала на кушетка, както правят по филмите, защото трябва все пак болката да има някакво начало, трябва после пък да ѝ намериш и основание, смисъл, но сега говорим за началото в един обикновен ден, четвъртък, в който облаците са като вълци, направени от сенки на ръце, и край теб се редуват червени обувки, трак, трак, трак, звукът на мълчанието, подтичваш след майка си в безцелните ѝ криволици из къщата, малко смутена, с изцапана рокличка, колко тривиална сцена, играла си с пластилин, това помниш, обичахме много да го правим, на пода, с мама, строяхме приказни страни, тя ги правеше красиви, кръгли, да, обикновено бяха кръгли, а цветовете – омесени, преливащи, мама много се смееше тогава, бяхме щастливи и ноктите ни се пълнеха с пластилин, и по рокличката ми полепваше, но това ни радваше още повече, майка ми се смееше силно, от корема, както казваше сама, но само пред мен, никога когато имаше гости, да, беше ден след гости, когато трябваше да покажем новата ми рокличка, татко я донесе от Пловдив и трябваше да я облека за гостите, за да видят колко ме обича татко, така казваше мама, макар че той никога не си играеше с мен и много се ядоса, че на другия ден изцапах рокличката с пластилин, и не искаше да знае кой живее в нашите кръгли приказни царства, сигурно и това не е случайно, трябва да го кажа на лекаря, докато лежа на кушетката, че не е бил случаен денят, четвъртък в началото на февруари, когато играхме с пластилин щастливи и строяхме приказни страни, а вън облаците приличаха на вълци и татко се прибра, ядоса се, че съм изцапала рокличката си, и се затвориха с мама в една стая, и най-после мълчанието избухна, не можех да различа всички думи, но я чух да казва тихо Но защо, за какво съм ти притрябвала аз, и баща ми, след пауза, мога да видя много ясно физиономията му в този момент, с изкривена усмивка, често се настаняваше на лицето му, когато пиеше и разместваше красивите му черти, беше страшно, виждах го ясно, макар че вратата беше притворена и той ѝ каза, мога да имам която жена си поискам, но искам ти да стоиш в къщата ми, защото не ти харесва, защото и мен не харесваш, защото всеки път, като чукам някоя сестра, ти го начуквам на теб, на странностите ти, на всички глупости, които трябваше да правя, за да те имам, къде ли ми е бил умът, и това дете, направила си я странна и безполезна като себе си, и не знам какво още каза, защото избягах от стаята, свих се в гардероба в спалнята на мама, обичах го този гардероб, тя ми казваше, че е вълшебен, като в една приказка, можел да отвежда в други страни и винаги миришеше хубаво, и пазеше всички дрехи, които мама сама правеше, а татко не ѝ позволяваше да носи в града, защото какво щели да кажат хората, и там ме намери мама след малко, извади си червените обувки, нищо не каза, извади ги и аз тръгнах след нея, трак, трак, звукът на мълчанието, тя сякаш не ме виждаше, вървеше безцелно, баща ми беше излязъл пак, а мама вървеше, вървеше, преброди няколко пъти цялата къща и тогава го направи, замахна с ръце и счупи прозореца на коридора на третия етаж, удари го няколко пъти, а от ръката ѝ капеше кръв, но тя не обръщаше внимание, удряше мълчаливо, методично, в пълно съзнание, докато не останаха само черчеветата, отвън нахлу студен въздух, миришеше на дъжд и наистина заваля, разрази се истинска буря, а майка ми продължи да чупи прозорците, вече с една статуетка, но все така мълчаливо и методично, от ръката ѝ капеше кръв до червените обувки, но тя не обръщаше внимание и мен не забелязваше, виждаха се светкавиците навън и от съседната къща излязоха съседите и май някой звънна на дядо или на татко, защото и двамата дотичаха след малко, но всички прозорци бяха счупени, в къщата бродеше вятърът, издуваше завесите и тряскаше вратите, а през това време на последния етаж в нашата стая мама се усмихваше, протегна ръцете си към дъжда отвън, после ме хвана и започна да пее тра-ла-ла-ла-ли, нека да вали, от дъждеца, ах, нас не ни е страх, усмихваше се и се въртяхме в кръг, и запях и аз, и така ни завари татко, нахлу стремително, ядосан, но се вцепени, красивите му черти пак бяха разместени, гледаше ни безмълвно, как се въртим, усмихнати, тра-ла-ла-ла-ли, мама внимателно ме отстрани, погледна го много спокойно в очите и каза, мога да те изложа много повече, ако не се разведеш с мен, искам само Рая, татко не изкрещя, спря вика и ръката си, намести чертите си и излезе, отиде да успокои дядо, тя е луда, луда е, чух ги да казват, и целият град го повтаряше зад гърба ни, те винаги говореха за нас, знаех го, стояха скрити зад дуварите, но думите се изсулваха през дупките, следваха всяка наша крачка, макар че с мама никога не им обръщахме внимание, докторе, кажете, достатъчно ли е това да порази едно дете, да остави трайна, незаличима следа, да те разпръсне на парчета, както съм чела по книгите, защото не беше така, спомням си го много ясно, не бях изплашена, не ми идеше да се сгърча, да извикам или заплача, не бях разкъсана, като прободена с нож от болката, същото мога да кажа и за развода после и дори когато мама умря, дори тогава, сякаш винаги съм го носила в себе си, тъпа, приглушена болка, но неизменна, постоянно присъстваща, не си спомням и миг, когато да не съм я чувствала, макар че съм имала толкова щастливи мигове, не знам, никога не съм знаела, не вярвам някой да може да ми каже и все пак, така, както разказвам, легнала на кушетка, кажете, как ви се струва, този ден може ли да бъде причина за болката, за постоянното ѝ присъствие в живота ми и за всички последвали я неща, ужасните и жестоките, но и обикновените също, дори щастливите и всички винаги съпътствани, обгърнати от това чувство на вцепенение, чувство, че си някъде отвън, встрани от собствения си живот…
***
Месеците, след като майка ѝ счупи прозорците в къщата, бяха най-веселото време за Рая. Сякаш хиляди духчета кръстосваха къщата и причиняваха дребни, забавни пакости, свидетелства, че никога вече няма да се върне удобният, установен ред, поне привидно желан и поддържан от семейството и цялото градче. Вещите започнаха да изчезват и да се намират на необичайни места. Мълчанието се изпълни със стряскащи звуци, сякаш съседните стаи бяха изпълнени със скрито, невидимо съществуване, което замираше при по-внимателно взиране. Градината, която Нора гледаше в задния двор, неочаквано избуя, растенията плъзнаха по стените и покрива, провираха се под вратите и прозорците, цъфтяха с ярки цветове, стряскащи и хищни, оставяха лепкав прашец и тежък мирис. Всички описваха и обсъждаха магията, сполетяла голямата къща, бабите се кръстеха, плюеха в пазвите си и през рамо, хората започнаха да избягват лекаря и да се страхуват от лудата му жена. Положението наистина стана нетърпимо, когато плъзнаха червените мравки, многобройни, неизтребими, хапещи, невиждани дотогава в градчето. Докторът ходеше бледен, като сянка, постоянно пиеше, а лицето му все повече се изкривяваше и чертите му застиваха в неузнаваема смес от гняв, безсилие, срам и наранена гордост. Не бяха малко тези, които го съветваха да набие жена си и да я вкара в правия път, но той сякаш се страхуваше да го направи. В къщата им престанаха да идват гости, дори майка му и баща му не ги навестяваха вече и той бродеше из стаите като привидение, безсилен, смущаван от скърцащи врати и от смеха на жена си и дъщеря си, препъващ се в незабележими стебла на растения, невярващ, че това е възможно да се случи, че се случва точно на него. Нора и Рая се преобличаха по няколко пъти на ден, смееха се и се гонеха из къщата, разместваха мебелите по свой вкус, изпълваха стаите с творения от пластилин, цветни хартии и глина, танцуваха с часове и варяха упойващи манджи.
Това продължи до вечерта, когато докторът влезе в стаята и подхвърли към жена си няколко листове: Подпиши. Нора ги изчете внимателно, подписа и каза тихо: Съжалявам. Наистина не беше нужно да става така. После хвана Рая за ръка, качиха се в стаята, където тя извади старата черна чанта, с която беше дошла. Опита се да я избърше от праха, което окончателно впи мръсотията в плата, но това не я разколеба. Хвърли вътре червените обувки, няколко наслуки избрани рокли, дневниците си, тетрадките със скици, колекциите от салфетки, календарчета, преспапиета, малко дрехи за Рая и кутийката ѝ със съкровища.
Кутията със съкровища на Рая беше от плетена тъмна дървесна кора, лакирана отгоре, подарък за раждането ѝ, вътре със златна пара, предавана по майчина линия поколения наред, и с пъпната ѝ връв. С времето тази кутия се изпълни с няколко седефени миди, камъчета от различни места, синя панделка, календарче, най-ценното от колекцията на майка ѝ, която ѝ го даде, защото било вълшебно и с него можела да променя времето, и куп картинки от дъвки с надпис Love is… На тези картинки бяха нарисувани момче и момиче в различни ситуации, а отгоре имаше изречения от типа Любов е да има с кого да гледаш луната, Любов е да правиш неочаквани подаръци, Любов е да можеш да заплачеш пред някого. Макар че беше още малка, от живота си в къщата в Първомай Рая беше разбрала, че любовта може също да бъде невидима и раняваща като тази на баща ѝ. Беше го чула да казва, че иска момче, и никога не се интересуваше от нея, не я оставяше да му разкаже деня си, не отговаряше на въпросите ѝ. Само когато я представяше пред гости, я обличаше по своите представи, говореше, че тя е неговото злато, красавица, и я целуваше мокро по бузите. Майка ѝ често обясняваше, че да, тя значи много за баща си, но той не знае как да го покаже. И Рая оттогава подозираше, макар да не го пишеше на картинките от дъвки, че любовта често е невидима и раняваща, изтъкана като паяжина от думи, празни твърдения, че присъства, дори завързана с панделки по празници, но всъщност причинява болка, заплита се и наслоява в сърцето липса, празнота, а в гърлото засяда като сухо преглъщане. През тази последна вечер Рая обходи за последно къщата, сбогува се с любимите си места, откъсна си листо от бръшлян, което прибави в кутийката със съкровища, и видя, че на картинката, която стоеше най-отгоре, е написано Любов е да вярваш, че хубавите времена те чакат зад ъгъла. Затова на другия ден не се уплаши от дъжда и сутрешния сумрак, в който тръгнаха двете с майка си, хванати за ръка, единствено с черната чанта, следвани от скритите погледи на цялото градче и от отправения с крива усмивка въпрос на баща ѝ, пресякъл ги на вратата: Къде си мислиш, че отиваш?.
Тодора Радева